Неделя, 24 Август 2014 16:51

На 75 Йордан Димитров – Цанкина все още сънува сцената

  По повод навършването на 130 години от създаването на Народно читалище „Братство-1884“ в Павликени в началото на лятото на красиво тържество бяха наградени доста хора със заслуги през годините към културната институция, сред които беше и Йордан Димитров, известен на всички в града като Цанкина. Не повече от 3-4 минути може би бяха нужни на всеки един от отличените да стане от мястото си сред публиката, да се качи на сцената, да приеме наградата от ръцете на председателя на читалището Петър Петров, да благодари и под бурните аплодисменти на публиката да се върне обратно на мястото си сред хората. По принцип така награждават навсякъде, дори и в Холивуд. А какво стои зад този кратък и бляскав няколкоминутен „звезден“ миг си знаят само самите отличени… Колко усилия и колко труд, колко лишения – собствени и на семейството, колко ентусиазъм и вълнения, колко обучения и равняване по по-големите от теб майстори „в занаята“…

  Дори и сега, вече на 75 години, Цанкина обича сцената и продължава да я сънува. „Сцената – това е да ти замирише на сценичен прах, на декори, на сценично осветление… Сцената беше моят живот, аз ще я обичам и от онзи свят“, твърди Цанкина. Разказът му започва по-бавно, спомените бавно се събуждат един след друг, но полека-лека, с помощта на запазените стотици афиши, снимки, театрални покани, лауреатски грамоти и работни режисьорски тетрадки, спомените започват да се нижат бързо, да се навалят един върху друг, а очите на Цанкина заблестяват така, сякаш довечера ще има поредното театрално представление. Няма значение кое ще е от многото: “Михал Мишкоед“, „Двубой“, „Криворазбраната цивилизация“ или „Един неповторим ден“… Или оперетата „Славеят на Орхидея“.

  Обикнал театъра още от детството си. Може би някаква роля за това изиграла и актрисата Ани Бакалова (майка на последния министър на културата Петър Стоянович), чиято майка пък е от павликенското село Недан. Не успял да влезе в тогавашния ВИТИЗ, но продължил да обича театъра. Споделил пристрастията си с театралната трупа на търновския театър при едно от гостуванията им в Павликени, взели го за конферансие.   Не се отказвал, следвал упорито мечтата си и скоро, в началото на 60-те години, започнал работа в читалище „Братство“ в Павликени, за да остане там на работа повече от 40 години. Първият спектакъл, в който взел участие и като артист, бил „И сам войнът е войн“. През 1970 г. го изпратили на шестмесечно обучение за художествени ръководители на театрални състави за категория в Пловдив. Защитил дипломната си работа като театрален режисьор с пиесата „Свекърва“, а 

 

консултант му бил

 самият Любен Гройс

 

  Актьорската му защита пък бил образът на Странджата от „Хъшове“, където на майсторство го учила и Цветана Манева. Една от първите му режисьорски постановки като дипломиран вече режисьор в Павликени е пиесата „Те бяха трио“. 

  „Всъщност не съм преставал да се уча, докато работех – твърди Цанкина. Следях как се развиват първите ни театри, канех да ни гостуват първите ни артисти“, разказва той. И изрежда: заедно с павликенските самодейци на сцената на читалището са играли Васил Попилиев, Пламен Дончев – Малък Петко, гостували са Георги Георгиев – Гец, Виолета Бахчеванова, Елена Стефанова, Димитър Вачев, Асен Миланов, Емил Стефанов, Видин Даскалов – все имена в българския театър и естрада. За да вдигат летвата в малкия провинциален театър, Цанкина е канил не само именити артисти, но и изявени сценографи и художници. Искал всичко да бъде „на ниво“, а в тези си намерения намирал подкрепа винаги от читалищните ръководства. За добрия театър, който показвали, публиката била винаги безкрайно благодарна. „Имаше посетители и във фоайето, когато салонът се напълваше до краен предел“, спомня си Цанкина.

  Когато го награждаваха това лято, той беше донесъл и предаде на председателя на читалището Петър Петров дълъг списък с имена на повече от 200 павликенски самодейци, взели участие в читалищните театрални постановки от 1939 година до към 2000-та година, докато той е бил на работа в читалището. „Всички идваха с огромно желание да играят театър и творят, за тях нямаше почивни дни и определено работно време, те горяха на сцената“, разказва Цанкина. „Исках да ми вярват, затова, когато след участие в конкурси, журито извикваше режисьорите на разбор, аз държах на този разбор да присъстват и моите самодейци. Те трябваше да чуят мнението на журито, за да ми вярват по-късно. В моя стил на работа беше и да не ги ограничавам, когато интерпретират на сцената. А самодейците обичат да творят, самодееца не можеш да го ограничиш в строга рамка“, обяснява Йордан Димитров и продължава: „Моята задача беше да ги наблюдавам и да отсявам най-точната, най-приемливата реакция, най-сполучливата мимика и движение.“

 

“Щастливо плаване!“ 

 

  Това била любимата му реплика, с която обявявал старта на всяко едно представление и без да я чуят, артистите не тръгвали към сцената.

  Въпреки че избягва да цитира отделни имена, Цанкина разказва няколко куриоза от своята практика с Анка (Комбайнерката) от Върбовка. „Беше чуден човек – отговорна, трудолюбива, талантлива. След представлението от журито по традиция обичаха да се срещат със самодейците и да ги разпитват, особено по-талантливите, за професиите им. Когато Анка им заявяваше, че е трактористка в ТКЗС-то във Върбовка, те ахваха и не вярваха. „Вие се подигравате с нас!“ – реагирал веднъж един „мастит“ член на журито. „Ех, ако пò ви харесва, тогава съм комбайнерка“ – редяла спокойно Анка своите „мъжки“ професии. Толкова била всеотдайна на театъра, че веднъж сътворила още един куриоз. По време на представление в Горна Оряховица, когато тя се появила на сцената, се чул един нерегламентиран шум, не по сценария, от счупване на някакво стъкло. Действието продължило безпрепятствено, но след спектакъла Анка си признала вината. Била болна, с температура, и когато се приготвяла да тръгва за представлението, вкъщи си сложила термометър под мишницата, за да си измери температурата. И там го забравила, улисана в подготовката си за представлението. А когато на сцената разтворила ръце, термометърът се изхлузил и паднал върху дъските.

  Стотици са павликенските артисти, които извън самодейността са не по-малко талантливи механизатори, библиотекари, учители, стругари и с какви ли не още професии. Обобщени с наименованието „хора с огън в сърцата“. Не са малко и случаите, в които обаче талантът е давал много по-силно начално ускорение и от павликенската театрална сцена артистите са се насочвали и твърде успешно реализирали впоследствие в професионалния театър. Такива са Таня Александрова, Младен Петков, Евгени Ганев, Петко Райков, Диана Борисова, Иван Мандев, та дори и световно известният оперен бас Никола Гюзелев. Може би на мнозина това се струва невероятно, но Цанкина твърди, че и певиците в оркестъра на Горан Брегович, сестрите Радкови, са тръгнали пак от павликенска сцена нагоре. Особено благодатно било участието на талантливи деца в прословутата павликенска детска оперетка. На читалищна сцена са поставяни редица известни заглавия, а има случай и на специално написана детска оперета от композитора Димитър Вълчев -„Лястовичките“. За съжаление той починал и така и не успели да я поставят в Павликени. В постановките на детските оперетки Йордан Димитров не работел сам, а в екип с дългогодишния музикален педагог при читалището Йорданка Цанкова – също голямо име в читалищната история, с корепетитор Симомира Атанасова и хореограф на балета – Лидия Йорданова. Да не забравим и Величко Иванов, той е голям майстор на сценичното осветление – категоричен е Цанкина. С тези също дългогодишни и много заслужили колеги Цанкина като режисьор поставил оперетката „Вълшебният ключ“ на Божко Шойков, с която изнесли и благотворителен спектакъл за деца от дом в Ловеч. Когато видял как павликенските творци са изпипали майсторски представлението, авторът възкликнал: „Ама това моят материал ли е?“.

  „А що се отнася до Никола Гюзелев – мога да разказвам за него поне три-четири часа непрекъснато“, твърди Йордан Димитров. Има запазени в личния си архив десетки интервюта от вестници и по електронни медии, които е давал именитият оперен певец, роден и направил първите си сценични изяви в читалището в Павликени. Освен този архив обаче Цанкина има и лични спомени от срещите си с Гюзелев. В по-младите си години певецът е вземал участие в концерти в читалището. Акомпанирала му, разбира се, Симомира Атанасова. След такъв концерт Гюзелев споделил, че са му омръзнали почерпките със сладки и шоколадови бонбони, затова с радост приел поканата от добрата си позната от ученическите години в Павликени Веска Мандева, тогава диригент на читалищния хор, да й гостуват след представлението. Веска беше перфектна домакиня, спомня си Цанкина. Когато стигнали в дома й, Гюзелев се спрял под прозорците и й направил серенада с песента „Бедно ледено сърце, кажи ми“. А после вкъщи харесал най-много крехката домашна туршия на домакинята. Цанкина има и друг спомен около участието на Гюзелев в представление на павликенска сцена, който не го представя в много добра светлина – самия него, Цанкина. Той и още един негов колега отишли в ранния следобед у дома на Гюзелев да се уговорят за концерта. Тогава къщата на певеца все още не била съборена. Като влезли в двора, под асмата видели две кофички кисело мляко, сложени да се охлаждат на сянката. Докато чакат да се появи бащата на Гюзелев, дядо Николай, двамата гостенина, които явно са се чувствали доста свойски на терена, се поразхладили с едното кисело млекце. За което впоследствие и на място били жестоко смъмрени от дядо Николай: „Абе вие какво направихте. Никола си има строг режим, преди всяко излизане на сцената си полягва да си почине, а след това си хапва съвсем малко, предимно кисело мляко. Вие му изядохте сега половината от дажбата, какво да ви правя!“ – скарал им се бащата Гюзелев, но бързо им простил, защото си били все свои хора.

  Бащата на Никола Гюзелев дядо Николай свирел на чело, пеел добре и дълги, дълги години продавал билети в павликенското читалище. Цанкина е запазил в своя безценен архив и моливчето и първата схема на читалищния салон, върху която дядо Николай отбелязвал заетите места. Двамата Гюзелеви обичали да пеят заедно шлагери, тихичко, като баща и син. Всъщност, музикант става и другият брат на Никола, Стефан. И понеже той също „се попилял по чужбините“, неговият син Николай учил известно време в Павликени под надзора на дядо си. И двамата често били „в разход“, а тогава все още били времената без джиесеми за връзка, въвели тетрадка, в която всеки записвал за другия къде се намира. Момчето Николай най-често пишело „Дядо, аз съм на кино!“ А дядото Николай най-често след това добавял с черното моливче: „Аз съм на вино“. На вино, на вино – в някогашния ресторант „България“ в центъра на Павликени. И така, почти цялата тетрадка била изпълнена с такива записи: „Аз съм на кино“, „Аз съм на вино“. Цанкина твърди, че я е виждал с очите си.

  Ех, има го и този неприятен момент, когато тогавашното ръководство на града не се съобразява с желанието на именития вече певец Никола Гюзелев и събарят родната му къща, за да построят панелни блокове на терена. След време, когато минава наблизо, Гюзелев спира на мястото и прегръща липата, останала там, с думите: „Само ти ми остана, сестричке!“. 

  Сега Йордан Димитров е заживял с цялото си сърце с идеята в Павликени да бъде увековечено по някакъв начин името на Гюзелев – дали с именуването на Летния театър, с поставяне на паметна плоча или по друг, но достатъчно достолепен начин. Вече има съмишленици в лицето на кмета на Павликени инж. Емануил Манолов, дано идеята намери достатъчно силна подкрепа в общността и се превърне в красива реалност, надява се Цанкина.

  За целия му труд, за стремежа му да бъде модерен режисьор, за успешната работа с артистите, на Петия републикански фестивал на художествената самодейност в България през 1979 год. Йордан Димитров става лауреат и носител на златен медал с поставената от него пиеса „Двубой“ на Иван Вазов. Той и неговите талантливи артисти самодейци печелят отличие – „за сценографските решения и постановката на „Женско царство“ от Ст.Л. Костов“, при участието в международен театрален фестивал май-юни 1990 година в Таганрог. Сценарият, който Йордан Димитров прави за отбелязване на 1300-та годишнината от създаването на Българската държава и който сценарий е изигран на специално подготвена открита сцена на античните разкопки край Павликени, толкова се харесал, че бил откупен от Велико Търново и използван в тамошните тържества. Има с какво да се похвали дългогодишният театрал от Павликени Цанкина. Както и самият твърди, той е живата история на павликенското читалище и театър. След неговото излизане в пенсия тази история успешно продължават да пишат с талантливите си изяви днешните театрали при читалището под ръководството на Дарина Митева, която също е негова ученичка, твърди Цанкина. И ще бъде непростимо, ако Цанкина не опише всичко това в една книга, която да остави за младите павликенци като поучително и много полезно четиво. 

 

Прочетена 1755 пъти

15 коментара

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.