Беше седмият ден от сраженията, 5 май 1876 г. Силите бяха неравни, но въстаниците не се даваха на многобройните турски набези към манастира. Заместник-войводата Петър Пармаков обикаляше навсякъде, даваше наставления, окуражаваше момчетата. Между тях витаеха много въпроси: къде са въстаниците от селата, които трябваше да ги подкрепят, ще могат ли да устоят на турските набези, има ли спасителен път за измъкване от манастира? Сякаш да засилят смута сред въстаниците, турците докараха един байрям топ, който повече стряскаше с гръмовния си пукот, отколкото с пораженията си. Дребни гранати колкото яйца заудряха по стените на манастира. Тогава Желю Тодоров потърси с очи своя съселянин Иван Христов и притичвайки залегна до него: - Иване, това шишане е добро! Вземи го и поздрави с него топчията! Той знаеше, че Христоулу е отличен стрелец. Без да се бави, Иван взе пушката и се качи на тавана на манастира. Повдигна една плоча и се прицели. Последва изстрел и един от топчиите падна прострелян. Радостни викове оглушиха манастира. - Честит байрям, ваш’та мама гаджалска! – извика Иван Христов. След малко падна убит и другият топчия. Боят продължаваше…