Своята нова книга за началото на бригадирското движение в България представи в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ писателят Димитър Томов. Той е автор и съставител на изследването „Младежи от община Павликени – сред първите бригадири на Хаинбоаз“. Изданието беше представено в присъствието на политици, изследователи, историци, общественици, както и на живи съвременници на бригадирското движение.
Проучването връща вниманието към събитията от лятото на 1946 година, когато младежи от различни краища на страната се включват в строителството на пътя през Стара планина. Сред първите доброволци са и момичета и момчета от Павликенско.
Работата по прокарването на пътя е изключително тежка. При липсата на съвременна строителна техника младите хора разчитат основно на физическата си сила и на най-обикновени инструменти – кирки, лопати и чукове. Те участват в разчистването на терена, разбиването на скали и изграждането на пътното трасе, което трябва да свърже Северна и Южна България.
„За поколенията, родени след 1945-а, когато светът още миришеше на барут и на обещания, изречени през стиснати зъби над карти и победени знамена – за тях, които днес карат по асфалта с включени климатици и заглушени радиа, Проходът на Републиката е просто линия на картата, сива ивица, която свързва две точки в учебника по география“, казва авторът.
Книгата има за цел да съхрани имената и спомените на хората, участвали в това начинание, и да покаже човешкото измерение на една история, която често се разказва единствено през мащаба на самия строителен обект. Зад изграждането на прохода стоят съдбите на хиляди млади хора, напуснали домовете си и вложили сили и труд в едно общо дело.
Изследването поставя специален акцент върху участниците от Павликенския край, чийто принос заслужава да бъде познат и от следващите поколения. Така местната история се вписва в по-широкия разказ за началото на бригадирското движение в България и за следвоенното възстановяване на страната.
„Тази скромна книжка иска да върне обратно имената, които вятърът на десетилетията се опитва да отнесе като прах от стар път. Защото в Павликенския край, както и в стотина други краища, все още има дядовци и баби, които помнят – помнят калта, която засъхваше по краката, помнят хляба, който деляха на равни части, помнят песните, които пееха вечер, когато слънцето залязваше зад върховете и сенките ставаха дълги като спомени“, казва още Димитър Томов.
Печатно издание
