Развитието на съвременния град Павликени отразява многовековна и превратна история. От създаването си до обявяването му за град, селото променя коренно своя етнически, демографски и религиозен облик, но въпреки това не изчезва.

   Бурното му развитие в годините след Освобождението на България го превръща в естествен търговски, икономически, административен и културен център на региона

    Археологическите данни доказват съществуване на голямо селище още в античната епоха. Удобното географско положение, климатичните дадености и добрите пътни връзки поставят Павликени отново на историческата карта през XV век. В стари европейски  карти от 1660 г.  и 1704 г.се среща село с името Маринополци. Но в картата на Феликс Каниц от 1870 г. селището е отбелязано за пръв път под името Павликян. 

   След подписването на Сан Стефанския мирен договор Атанас х.Славчев идва в Павликени с документ-пълномощно за попечителство или собственост върху чифлика от 4000 дка от Етем бей, последния управител на Павликени, Бяла черква, Михалци и Стамболово. Временната комисия по турските имущества узаконява собствеността на Атанас х.Славчев върху земите и имотите на Етем бей. Преселници от дряновските и габровските села, от Балван махала, Ресен, Беляковец, купуват земя и се заселват в Павликени. Успоредно с тях в селото идват много заселници от околните села, както и бежанци от българските села в  Тракия.

   Новото християнско село има нужда от храм и  през 1882 г. е осветена църквата“ Рождество Пресветая Богородица“, която е построена върху земя, дарена от Атанас х.Славчев. Първият свещеник в Павликени е Иван Пенчев, който служи в църквата до 1916 г.

   През 1894 г Атанас х.Славчев е  народен представител и успява да наложи като естествен административен и стопански център Павликени, вместо околия  Паскалевец.

   В началото на 1897 г. общинската власт, заедно с Атанас х.Славчев решават да открият пазар за добитък, който се провеждал в градините на Атанас х.Славчев. Постепенно павликенския пазар се превръща в пазар и за други стоки, известен в района на цяла Северна България.

    Построяването на жп гарата през 1899 г. окончателно налага село Павликени като транспортен, стопански и административен център на района. В началото тя има статут на износна гара по трасето София-Варна. Изнасяли се предимно зърнени храни, грозде, захарно цвекло, соя, слънчоглед, вино и рапица и т.н. фабрикати (брашно, керемиди и тухли, кревати, растителни масла).

    Към 30-те години на XX век в село Павликени са създадени административни, стопански, медицински и просветни служби и институции, които утвърждават селището като икономически и културен център. Населението се увеличава с бързи темпове, като достига 5000 души през 1940 г. Миграционните процеси от Южна България по време на Междусъюзническата и Първата световна война променят облика на селото. Тук се настаняват семейства на българи бежанци от Одринска Тракия, които получават земя и имоти. Те донасят своя диалект, обичаи и носии и се интегрират много бързо към живота в селото. Доказателство за активните миграционни и демографски процеси са множеството названия на махали в Павликени до 1935 г. Едни от най-големите махали са: Балканджи махала, Бежанска, Начовата, Мандевска, Долна поляна, Варуша и още над 30 по-малки родови махали.

    Социалната и стопанска структура на Павликени също се променят. След Освобождението 90 % от населението се занимава със земеделие, а през първите десетилетия на XX в. този процент намалява до 40 %. Броят на заетите с индустрия и занаяти жители на селото през 1910 г. е 10,4 %, но през 1935 г. достига до 31% от активното население. Хората, занимаващи се с търговия се увеличават два пъти, в сравнение с началото на века. В средата на 30-те години в селото има 720 къщи, 6 хотела и над 115 работилници, фабрики, дюкяни, кръчми, фурни, складове и магазини.

   В Павликени са открити кооперативна болница, частни хирургически клиники, 2 аптеки и ветеринарен участък.

    Стопанският подем подпомага културното и образователно дело. Изграждат се основно училище, пълна гимназия, девическо стопанско училище, земеделско и коларо-бъчварско училища. В селото има спортни отбори, ловно-стрелково дружество, библиотеки, читалище, книжарница и театър с активна самодейност.

    В първата половина на века малкото изоставено село придобива градски облик. Строят се нови частни и административни  сгради, започва електрификация и изграждане на павирани улици и пътища, паазарът и района на гарата се благоустрояват.

    Икономическият и обществен разцвет на село Павликени през тези години се свързва с името на Анастас Куюмджиев, който управлявал селото като кмет два пъти в този период (26.09.1934- 05.08.1937 и 21.09.1940-03.1943). Роден във Велико Търново през 1906 г. той завършва правни науки в Софийския държавен университет и е назначен за кмет. Куюмджиев е човек с напредничави идеи за времето си. Благодарение на неговите усилия селото изгражда модерен водопровод, полагат се бордюри и настилки на  централния площад „ На победата“, където се е провеждал седмичния пазар. По негово време улиците в Павликени получават своите имена,открива се околийски съд, изграждат се кооперации и се разширяват училищата. За първи път Анастас Куюмджиев отправя искане към държавната власт за признаване на Павликени за град. 

   Неговото дело продължил и новия кмет Михаил Петров (3.1943- 09.09.1944 г.), който изпраща делегация до министъра на вътрешните работи  и народното здраве с молба и официално изложение за признаването на село Павликени за град. На 29 юни 1943 г. с Постановление на Министерски съвет №72 селото е обявено за град Павликени, а павликенската селска община се превръща в градска община.  

През 1943г. печатница “Нова камбана” в София издава авторската книга на д-р Жорж Нурижан “100 града ме слушаха”. В нея италианският публицист описва впечатленията си от 100 български града, които той е успял да обиколи в продължение на пет години.

“... П А В Л И К Е Н И. Макар да се смята за паланка, но фактически той е градец, който крие голямо и завидно бъдеще. Той е израстнал едва след освободителната война, върху пепелището на един турски чифлик, разположен на кръстопътя на оживените търговски пътища с Русе, В.Търново, Плевен, Севлиево, Свищов, всред богата и обширна равнина. Този градец се развива почти шеметно, за отлика от много други градове. Докато през 1880 г. е имало 580 жители, през 1937 г. неговото население е достигнало 5000 жители. Павликенската гара е една от най- големите в България. От тук се изнасят големи количества грозде, вина, яйца, птици, добитък, кожи, соя, пшеница и други селскостопански произведения. По износа на соя е първо в цяла България, а на грозде - трето. 

В Павликени има няколко индустриални заведения. Има две валцови мелници, електрическа централа, циглена фабрика, креватна фабрика, която със своите хубави произведения е известна във всички краища на България, няколко маслобойни, две големи железолеярски работилници, оцетна фабрика и др. 

В благоустройствено отношение Павликени съперничи на много градове. Чист, спретнат, с големи и красиви сгради, със своите широки и павирани улици Павликени ясно се очертава като културно и стопанско средище, с безспорно бляскаво бъдеще.

Читалището е богато и развива широка просветна дейност, чрез уреждане на народни четения и раздаване на книги  /за 1936 година е раздало над 4500 тома книги за прочит /. Павликени е седалище на околийски съд....”

   Историческите обстоятелства запазват селището, което се превръща в град Павликени. За няколко века селото променя коренно своя етнически, религиозен и демографски облик, обезлюдява се и се възражда, ставайки естествен център на Павликенския край. В периода след 1945 г. градът изживява своя разцвет като център на стопанския , обществения и културен живот в региона.

Елена Чанакчиварова – Христова,

Директор на ИМ-Павликени